ХІХ век е най-сложното и преломно време в българската история и художествено наследство. В рамките на едно столетие изкуството изминава пътя от средновековната образност до приобщаване към съвременната европейска визуална култура. Първият етап от този многопластов процес се характеризира с появата и развитието на светския кавалетен портрет, който е основен жанр в българското изкуство през епохата на Националното възраждане. След Освобождението, през 1880-те и 1890-те, ново поколение художници коренно променя облика на българското изкуство. Стремежът към преодоляване на културната изостаналост чрез усвояване на формите на европейската традиция ги отвежда настрана от възрожденската практика. Битовата композиция и портретът на новата градска личност са основните жанрове в живописта през периода. Пейзажът и натюрмортът, макар и по-скромно, също са част от творчеството на тази генерация.
Промените засягат не само живописта. През 1890-те Борис Шац (1867-1932), Жеко Спиридонов (1867-1945) и Марин Василев (1967-1931) поставят началото на  скулптурата в българското изкуство.

https://nationalgallery.bg/